Автентичност: кой съм аз?

Всеки от нас е уникален. Това е добре известна истина. Нещо, което уж всеки знае, но шепа хора прилагат. Едва 5% от хората по света дръзват да заявят своя Аз по начин, който извява дълбоката им същност. В свят, в който повечето са нечии чужди копия, малцина дръзват да бъдат себе си. И точно те стават моделите за подражание или обожание на всички останали след като първоначално биват осмивани и отхвърляни.

Моделите, с които сме израснали, са ни внушили, че за да бъдем приети, обичани от близките и одобрени от обществото, ние трябва да отговорим на техните очаквания. Образците за подражание, спечелили слава, богатство и популярност, ни дърпат в посока да се унифицираме със стандарта, който те самите са създали бидейки различни от всички останали. Иронично, точно тези стандарти, в които ставаме блестящи само, за да осъзнаем, че са се превърнали в най-големите вериги по пътя към автентичния Аз и вместо удовлетворение, ни носят опустошение.

Колко са българите дръзнали да създадат собствена марка? Едва ли повече от 1-2%. Страхът, който шепти а какво ако никой не ми обръща внимание такъв, какъвто съм? Чудесно. Ако всички ви обръщат внимание, ако всеки ви харесва, най-вероятно не сте нищо особено. Най-вероятно добре следвате тълпата. Ярките индивидуалностите поляризират. И тъкмо това е подемната сила за техния възход. Светът се нуждае от повече хора, които са автентични, отколкото от добре дресирани угаждачи на всички.